Автор и продуцент: Николай Цонку, youtube.comЗаписки от ДонбасТой не опита да

Автор и продуцент: Николай Цонку, youtube.com

" Записки от Донбас "

Той не опита да избяга през Грузия и нямаше време да се сбогува с децата си. Вместо да отиде на отмора, отиде на фронта. Остави децата си, с цел да избави непознати деца. Той загуби най-хубавия си другар и се снабди с втори рожден ден.

23 минути от живота на хирурга Сергей, брачната половинка му Анна и тримата им синове. Войната и мирът през погледа на децата, чийто татко е мобилизиран. Трогателна история.

Казвам се Сергей с позивна „ Док 61 “. Лекар-хирург съм със стаж повече от 25 години, старши лейтенант от медицинските служби в зоната на СВО от 23 септември 2022 година. Мобилизиран, с трима сина. Най-малкият в този момент е на 9 години, върви на учебно заведение, междинният е на 14 години, също възпитаник, а най-големият ми наследник през август става на 21 години, учи в Политехническия университет в Санкт Петербург.

Казвам се Анна. Със Сергей сме женени повече от 20 години. Възпитаваме трима сина, аз съм лекар-стоматолог. Нашият Саша приключи музикално учебно заведение с пиано. Вова не свири, а Дима е самообразован по китара, укулеле и какво ли още не, с което може да се свирят песните на „ Крал и шут “ (руска пънк група – б.пр.)

Казвам се Дима на 9 години съм и обичам да се занимавам с актьорско майсторство. Често съм бил основен воин, играл съм даже и злодеи. В бъдеще възнамерявам да стана артист.

Казвам се Вова на 14 години, възпитаник. Искам да стана IT експерт.

Аз съм Саша на 21 години, студент. Тъй като изучавам в Санкт Петербург, не бях у дома сега, когато татко ми отиде на война. Но доста ясно помня какво претърпях в този миг, доста се безпокоях, в случай че би трябвало да се изразя меко.

Сергей: На 22-ри вечерта ми донесоха призовката. Беше към 11 часа вечерта. С жена ми имахме празник от сватбата и се канехме да отидем на отмора в Кисловодск. Това беше в четвъртък, а в петък в 8 сутринта отидох във Военното командване и ми споделиха, че в 10 би трябвало да съм подготвен и да потегли. Дори не съумях да се сбогувам с децата, тъй като бяха на учебно заведение, а най-големият наследник беше в Петербург. Преди това сме имали диалози, безусловно ден-два преди този момент седяхме и говорихме с другари – в случай че внезапно ни призоват, кой ще тръгне и кой няма да тръгне. Всички единомислещо взехме решение, че в случай че ни призоват ще отидем. Никой не смяташе да бяга през Горен или Долен Ларс (на границата на Русия с Грузия, откъдето голям брой руснаци напускаха страната, с цел да не бъдат мобилизирани – б.пр.) Получих призовката и потеглих безусловно без да зная накъде и какво.

Анна: Сергей ми сподели: „ Сега отивам във Военното командване, пристигна призовка, ще схвана какво-що и тръгваме. Ще се забавим час-два и тръгваме с теб за Кисловодск. “ Куфарите ни бяха към този момент събрани, а той се връща и споделя: „ Това е, отпътувам. “ Аз го запитвам: „ Шегуваш ли се? “, а той ми споделя: „ Не, след час би трябвало да съм във Военното командване. “ Естествено, аз започнах да групирам нещата му. Не изпаднах в някакви нервности, ние с мъжа ми подкрепяхме цялата тази обстановка. Не съм плакала, просто не знаехме за какъв брой дълго ще бъде това. „ Ще се върна след три месеца. “ Не е имало предпочитание за изплъзване, за оправдания, той потегли с подготвеност и аз му споделих: „ Добре, отивай. “ Но стана по този начин, че не си взе сбогом с децата.

Дима: Татко отиде за самун и когато се върна, ни позвъниха по домофона. Бяха от Военното командване, на 23 септември го взеха. Първите седмици, първия месец беше сложничко и тъжно.

Вова: Бях си у дома в този миг, когато татко ми получи повиквателната, откакто няколко дни по-рано Владимир Владимирович [Путин] беше оповестил частична готовност и може би няколко дни по-късно татко ми получи повиквателна.
Сергей: Най-големият някак повече разбираше всичко. Каза ми, „ Татко, може би ще се върнеш, само че може да се получи по някакъв метод по принцип и да не се върнеш. “ Най-тежкото, до момента в който съм тук, е неналичието на опция да поддържам връзка със фамилията си, да бъда със фамилията си. Други изключително сложни неща няма, с всичко може да се свикне – всякакви битови компликации и по този начин нататък – само че неналичието на непрекъснато другарство с децата, с жена ми, със фамилията е това, което ме напряга. Особено ме напряга това, че децата порастват, а аз в действителност съвсем не виждам по какъв начин става това. Те в този момент са в такава възраст, че им необходим татко у дома. Но по този начин се случи.

Вова: Мама пое всичко върху себе си, аз се пробвах да ѝ оказвам помощ някак, и в този момент се пробвам, несъмнено. Но без баща всичко стана по-трудно.

Саша: След като баща отпътува станах по-отговорен и се старая да прикани и братята си към такава отговорност.

Анна: Първоначално бях в потрес, беше ми мъчно, не можех да карам кола – такива механически моменти като взимането на детето в осем вечерта от театралната школа...

Дима: В началото аз не знаех, че не би трябвало да разстройваме баща, и постоянно плачех.

Сергей: Първото ми връщане беше най-неочакваната изненада за всички тях. Имаше доста сълзи, сълзи от наслада. Най-малкият ми наследник има по принцип впечатлителна природа, креативна. Отначало не повярва – усещаше се комплициран, сълзи... Жена ми също, несъмнено. Естествено, при нея нямаше сълзи, само че се зарадва доста. Сега към този момент няма такива страсти при срещите ни, малко посвикнахме.

При нас мама е по-скоро строга, те чакат баща да си пристигна и някак да се измъкнат от строгостта на майка си. Начинът на възпитаване дава своите плодове и аз в общи линии се гордея с децата си.

Саша: Първоначално може би за мама беше най-трудно, по този начин е и до през днешния ден, само че тя се научи, приспособява се, и в този момент се усеща по-уверена.

Сергей: Най-голямата премия ще бъде по-скоро да си бъда вкъщи. Най-ценното е може би това, което децата претърпяват, когато си пристигам у дома в отпуск. Най-малкият, който е креативна натура и е доста прочувствен и всякога ме посреща с букет от страсти. Това е.

Сергей: Добър ден!

Съседи: Прибра ли се?

Сергей: В отпуск.

Съседи: За какъв брой време?

Сергей: Две седмици.

Съседи: При вас там всичко наред ли е?

Сергей: Горещо е. Тежко е.

Съседи: Ние сме с вас.

Сергей: Знаем го.

Сергей: Бащата е на първо място може би другар. Поне за момчетата. За девойките несъмнено е малко по-различно, само че за момчето бащата е по-възрастен другар, както се споделя. Философ, който може да си поговори с теб, да ти изясни всякакви неща и да се разбирате. Събеседник.

Чук-чук-чук.

Сергей: Когато докарват младежи – 21,22,23-годишни – постоянно ги виждам и виждам в тях моя наследник. Разбира се, възприятието е единствено едно – болежка. Ако можех, щях да рева.

(Приемане на пациенти: Двамата са попаднали под обстрел едновременно.)

Сергей: Няма да тръгне болест, тъй като патронът е крепко затънал в костта. (Вадят го) Виж по какъв начин се е забил като котва.
За тези две години съм избавил няколко живота. И 10 единствено да са били, това е добре, значи ненапразно съм тук.

Вова: За мен, несъмнено, първо моят татко е воин. Той доста ме въодушевява, гордея се с татко си.

Саша: Баща ми има няколко оценки, медали. Зад всеки орден стои някакво дело, което е доста огромно, и ме обзема горделивост, когато знам, че работата на татко ми е оценена и е значима.

Анна: Нашият баща е воин и всички сме уверени в това. Той е добър експерт, постоянно оказва помощ на хората и той в действителност е там действително. Зная, че той там оказва помощ, избавя.

Дима: Не викам на всеки ъгъл, че вижте моя татко, моят татко е моят воин.

Сергей: Имаше украински пленници, които докарваха при нас. Миналата година имаше доста такива. Не сме правили разлика дали е наш или не е наш – оказвахме помощ поравно. Те лежат на прилежащи носилки – нашите момчета и украинските пленници. Няма разлика, оказваме цялостен размер помощ на всички пленници.

Сергей пред мемориала: Ето, синът на моя пациентка, който е умрял. Съседи, другари, познати. Градът е дребен и се познаваме. Затова разбирам дядото, който постоянно – като всички фронтоваци – споделя, че всички, които са минавали през война, стават най-миролюбивите хора.

Най-големият смут, който преживяхме, беше на 28 ноември предходната година, в 9:20, когато в нашата болница паднаха две Himars. Едната падна непосредствено в стаята, където се намирах аз, дружно с още двама души. До мен беше един другар хирург, Олег, Царство му небесно. Ракетата падна тъкмо върху него и за жалост не успяхме да го спасим. А аз към този момент считам 28 ноември 9:20 ч. за собствен втори рожден ден. Не знам по какво знамение останахме живи там. Имахме шанс, че единият снаряд се взриви върху нас, а вторият Himars по някаква причина не сработи, не се взриви, влезе в мазето и евентуално това ни избави. Ако се беше взривил, несъмнено, в този момент нямаше да беседвам с вас.

За да възпиташ обикновено дете, би трябвало първо самият ти да бъдеш естествен човек. От трепетлика не се раждат портокали, както се споделя. Трябва с персонален образец да се демонстрира по какъв начин би трябвало да бъдат нещата.

Вова: Да, за съвсем всичко баща ми е образец. Той ме научи да бъда смел, неустрашим, повече или по-малко виновен.

Саша: Аз съм този, който съм, с помощта на родителите си, които ме научиха на обич към рода, към близък, към приятелите.

Дима: Най-положителната линия в характера на моя баща е любовта. Татко ми е смел, любящ и по принцип доста добър.

Анна: Разбирам, че татко им им е необходим. Мама не е задоволителна. Да, мама може да изпере, да изглади, да нахрани, само че е необходим баща. Това не мога да им го дам. Понякога споделям на мъжа си: „ Поговори със сина си, случва му се това и това... “

Сергей: Те имаха предпочитание да дойдат при мен, и междинният, и най-големият, само че аз ги разубедих. Миналата година ходихме в Крим, минахме през Запорожието, по горния път. Докато пътувахме им показвах. Минахме и през Бердянск, около 100-километровия фронт. „ Татко, хайде да отидем! “. Казах им: „ Не. По-добре не. “

Дима: Днес се нагостявам.

Журналист: Какво, разпускаме ли през днешния ден?

Дима: Разпускаме. А след това отиваме за риба и също ще разпускаме. 

Журналист: С баща?

Дима: Естествено!

Сергей:...да върша вино, да вървя за риба... Но към този момент май още е рано за цялостно успокоение.

Анна: Учим децата си на обич към фамилията, към нашата съветска просвета. Разбира се, татко им се отнася добре с мен, децата виждат верен образец. Там няма въпроси.

Вова: Опитвам се да оказвам помощ на мама. Ако мама изиска нещо, да отида в магазина, или да оказа помощ нещо с готвенето, с чистенето, с цел да не бъде толкоз осезаемо отсъствието на татко ми.

Саша: Бащата е на първо място ментор. Човекът, който ще ти покаже, ще те научи, ще ти помогне. Иска ми се да имам вяра, че войната не е повлияла на татко ми, само че това надали е допустимо.

Вова: Както сподели огромният ми брат, това и душевен и физически доста тежко се отразява на здравето. Много е тежко да се одобри, че се водят толкоз яростни боеве, и изключително тежко е за лекарите, когато виждат и усещат всичко това.

Сергей: Променя се отношението към живота. Разбираш, че това, което е било преди войната, че всичко е даденост, някак си живееш живота, който няма да избяга, ще си го има – ето тази зона на комфорт ще изчезне за един момент. И край. И освен твоята.

Ето вляво е моята болница, в която преди СВО работих 25 години.

Многодетните татковци несъмнено са най-заинтересовани всичко това да свърши. Да свърши по-скоро, с цел да не оставим това на децата си. И евентуално това е главният движещ фактор за всички многодетни татковци, които идват да служат – те не желаят децата им да преживеят това, което в този момент на нас ни се постанова да претърпяваме.

Дима: Войната е огромен спор сред страни, в резултат на който умират доста хора.

Анна: Иска ми се всичко да свърши по-бързо.

Вова: Мама не плаче постоянно. Мама е мощен човек.

Сергей: Искам да пожелая на всички татковци, и по принцип на всички поданици на нашата страна, да не остават равнодушни. Пожелавам по-скоро ние с вас да сложим завършек на всичко това. И да стане по-бързо във времето.

Дима: Скъпи воини, ние вие имаме вяра, обичаме ви. Вие ще се върнете вкъщи цели и здрави.

Саша: Иска ми се хората повече да ценят културата си. Имаме богата история, имаме доста прелестни, надарени хора и в случай че се захванем с тях, мисля, че за Русия ще става единствено по-добре.

Сергей: И ще продължаваме в същия дух.

Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова